Луксозната лимузина рязко намали скоростта. 

Издраскана от старите стъпки на времето, избеляла, някога синя табела сочеше отклонение от главния път. 

Китно селце, пръснало се в надиплените поли на високата Пирин планина, се простря като на длан пред погледа на уморените пътници. 

Металният блясък на Мерцедеса безшумно се плъзна върху поръсения със слънчево злато шарен килим от листа, в който есента сръчно беше втъкала своята прелест, а немирният вятър щедро и неуморно разстилаше по тесния път към селото.

Не мина много и колата спря до високи дървени стоборки, над чиито заострени върхове любопитно надничаха един от друг по-красиви храсти от разноцветни хризантеми, опитали се да хванат в ароматната си прегръдка слънцето.                                

Задното ляво стъкло бавно се спусна надолу.

– Пророчицата ни очаква – каза господинът, без да помръдва от мястото си, на две широкоплещи момчета, които зорко охраняваха наоколо и светкавично приближиха представителната кола.

– Да, шефът ни се обади. Заповядайте! Шофьорът да остане тук!

Мъж на средна възраст, облечен в елегантен тъмносин костюм, слезе енергично от колата, заобиколи я, отвори другата задна врата и подаде ръка на съпругата си. Красивите ѝ влажни очи тихо му се усмихнаха и двамата поеха по виещия се между шпалир от цветя тесен плочник към ниска бяла къщичка в края на градината.

– Ти си светла… нежна роса… роса… Росица. А ти… ти… Ти излез от тук! Махни се, махни се! – посрещна ги треперещият глас на старица, чиято дребна фигура се губеше между старинните мебели, отрупани с всевъзможни подаръци от благодарните ѝ посетители. Погледът ѝ се рееше някъде високо в собствената ѝ необозрима далечина. – Ти си Георги. Не… Ти си… Ааа… Александър… Баща ти е Георги… И ето, тук е!… Лоша енергия, тъмен човек… Излезте и двамата! Вън от дома ми!… Вън!

Росица стреснато се обърна към изправения на крачка зад гърба ѝ мъж и трескаво хвана ръката му. В умолителния ѝ поглед се четеше единствено отчаяние. 

Сашо леко пристъпи напред и дълбок стон се изтръгна от гърдите му:

– Моля те, помогни ни!… Ти си последната ни надежда…

– Надежда! И те имаха надежда. Напразно… Георги ще изкупи вината. Кръв и сълзи… Тежки сълзи като техните. Георги ще плати за Георги. Мъка е посята, мъка ще пожънете – протегна ръка в заклинание старицата.

Росица тутакси се хвърли към нея, коленичи и сграбчи десницата ѝ.

– Защо Георги? Какво му е на момчето ми? Ние сме тук заради Радостина. Моето момиченце го няма. Моята Радост изчезна. Кажи ни къде да я търсим! Кажи ни какво да направим, за да си я върнем! Като майка те моля да ни помогнеш! Не на Александър, на мене кажи, майчице!

Сълзите се стекоха една след друга по нежното ѝ лице и капнаха върху слабите старчески пръсти. 

Пророчицата затаи дъх. Сякаш не чуваше нищо, а само виждаше през премрежения си поглед в своя недосегаем свят. Миг, два и тихо продължи:

– Момиче… хубаво момиче… красиво момиче… и добро. Душата му страда, тялото – не. Има пред нея преграда, стена. Не… не е стена, нещо като шкаф е. С пари, със злато и накити. Чуждо злато, откраднато. Носи проклятие. Трябва да се върне на мястото си! Този, на когото е, трябва да го притежава!

Старата жена уморено отпусна глава и замлъкна.

Сребристият Мерцедес безшумно потегли обратно по тесния път. 

Слънчев лъч се стрелна между оголените клони на дърветата и заигра закачливо върху масивен златен кръст, дискретно подал се изпод разкопчаната риза на Сашо.